И такаааа... денят е 22 септември 2010 година, сряда. Честит празник! Денят е почивен, а аз съм си измолил и следващите два дни да почивам, та така 5 дни със събота и неделя. Планът е следният - тръгваме от София към връх Вихрен и от там из Пирин и Рила както дойде.

Трамвай номер 5 до Княжево, от там некъв автобус на който не помня номера до Владая. Слезнахме, повървяхме и си харесахме едно уширение за махане. Застанахме и в този момент реших, че е време да поправя грешката си. Трекинг обувки с къс чорап, от тия дето ти се показва секси глезена. Тук не си спомням, гуминетките ли си носих или просто смених чорапа, ама реших проблема. Междувремено осъзнахме, че уширението е покрай някаква караулка и след няколко минути дойде пичко чолицай ни изгони, повъвяхме още малко, вече с решен проблем, много яко ми беше на краката. Та до следващото уширение и палеца забит в небето и чакаш. Мина се не мина поливн час и хоп една кола до Перник, център на културата в България. Там къде се мотахме, колко ходихме, къде останахме, не знам, ама хоп и една кола доооо...и тука вече ми се губи колко коли и до къде ни караха.

Видиш ли май от Благоевград до Яж ми *** Симитли, една мила майка с двете си дъщери отивали на басейн и макар милата покана да отидем с тях решихме, че все пак сме тръгнали с цел и посока. От Симитли една мила богата леля, мисля че докторка беше, тръгнала за Разлог... голф да играе. Както и да е. Слизаме на разклона за Разлог и си махаме за Банско. Спира след известно време един бус. – Къде бе момци? – Ами към Банско. – Айде излезе ви късмета. – Знаем! Ние сме родени с него.  Пътьом ни пита къде сме тръгнали, ние даваме рапорт. Той чичата повтаря, че късметлии сме били. Той отивал към един хотел, който се намира след Банско и разклона му е по средата на пътя ни до хижа Вихрен. Естествено се зарадвахме много и само го помолихме да спрем на някой магазин, че нямаме никаква храна, вода и алкохол в нас. Той каза "Супер", тамън мислил да спира за цигари и той, та спряхме на някакво биллоподобно маркетче. Напазарувахме за 15 мин и гаааз. Оставини човека и почваме да разпределяме багажа по раниците и да облечем удобните дрехи за похода, който ни предстои. Още не съм си вдигнал банските шорти, минава един жип и викам: “Митак, махай!”. Жипа спира аз почти по без гащи, с незавързани връзки на обувките, събираме всичко от земята и в жипа. Чичото и лелята казват, че са до хижа Вихрен и ние удряме по един гъз в тавана от кеф. Спестяваме поне два часа път. Което беше много важно имайки впредвид, че по план-график изоставахме много. Гореспоменатият участък между Перник и  Благоевград загубихме много време. Оставиха ни на хижата, разгеле наместихме багажа и към върха. Часът е 16-16:30. Групи слизат от върха и почват да дават акъл. “Вие къде сте тръгнли?”, “Не можете да се върнете!”, “Ще замръкнете”.... Ходи им обяснявай, че мислим да спим горе. В този момент разбрах, че поход на 5 години веднъж... НЕ СТАВА. То загуба на тренинг, то цигари, за проблемните от 5ти клас колене да не говорим въобще! Както и да е стискаш зъби и нагоре.

Часът е около 19 и върхът е под краката ни, а залезът на хоризонта. Няма такава приказка. Нещо невероятно! Поснимах залеза и облаците под и около нас, които се движеха с невероятна скорост, променяха чудатите си форми. Митака застана на един ръб и запя “Девойко мари убава”... чувството в този момент не мога да го опиша. Само мога да го пожелая на всеки да го изживее.

Много рязко стана студено и разпънахме палатките в пригодените окопи, които да пазат от вятър. Ударихме по един ром, докато метнахме няколко зара на таблата и заспахме. Вятарът баш на върхът няма да го описвам, то трябва да се изиграе цяла сценка с него, за да се разбере за какво иде реч. Край на първи ден. Ту би континюет..