Не си спомням в колко часа сме станали. Събрахме багажа. И сега накъде? Айде към Кончето. Айде, ама тръгнахме и като видях пътя нещо прещрака вътре в мен и викам, айде другият път. Просто не се чувствах сигурен, че мога да мина по тази пътека и се отказах. Обратно към хижа Вихен. Междувремено се чухме с една позната на Митака и хоп, среща на хижата. След няколко боб чорби и чуденки какво да правим и след първата бира, умората надделя и плана беше ясен - стопът и към Благоевград да ядем най-вкусното шкембе в България и картофки с връхче (огромна порция картофи, точно като някой връх с навалял сняг от сирене). Речено сторено. Една кола, две коли... няколко коли и един автобус до центъра и вече хапваме. Колко много ядохмееееееее..... ма майкооо!!! Хуу де, са накъде? Един-два телефона и разбрахме, че от другата страна на реката може да опнем палатките и да преспим. Студентите в града редовно го правели и нямало грижи.

В този момент обаче решихме да хванем стопа за Рилският манастир. Речено сторено. Часът е 19, ние сме трима на изхода за София и махаме. Пак по залез слънце, пак гледка за чудо и приказ.

Стъмни се и ни взеха точно до разклона за Рилският. Там за няма и 10 минути видяхме най-якият ценоразпис на някаква кръчма и докато го снимам една кола спира и до село Стоб.


Абе, така като се замисля може и да не е било тъмно още. А не съм и сигурен дали човека ни остави в Стоб и там махахме до град Рила или направо ни закара до града. Но щом не си го спомням, не е било нещо много интересно. Стигаме град Рила и вече 140% беше тъмно. Стигаме до последната светеща лампа в града по пътя за манастирa и там ще стоим да махаме. Планът е следният - махаме докато ни се доспи, ако не ни качи никой, намираме къде да разпънем и лягаме. Половин час да сме махали и спира кола. Аха да се метнем в нея, човека даде назаден и паркира. Живял в къщата зад нас. Извихме му се, пък и той на нас, че ни бил заблудил. Питахме го ако закъсаме ще имали проблем някъде наоколо да си разпънем палатките. Той каза само: “Ей тия чадъри отсреща, виждате ли ги? Е кафенето е мое няма проблеми, пък на сутринта ще пием по кафе.” Мислим си чудесно. Решаваме още половин един час махаме и лягаме.

Минава една патрулка, поглежда ни и обратен, още две-три коли ни подминават и викам давай да спим, че едвам гледам. В този миг се чува шум на превозно средство и от завоят излиза мотопедче. Всички леко отчаяни се обръщаме към раниците и да ходим да спим и викам: “Абе, Митак, дай да го спираме тоя.”, “Ба луд ли си, ама дай на ташак.” Палци във въздуха мотопеда спира и аз вече си представям някой селски бек ще ни се прави на интересен и ще трябва да отговаряме на интервю на 3та страница на бюлетина на “Седянка клю-клю”. Човека сваля каската и чувам реплика излизаща от устата на шофьора: “ Митак!!! Кво праиш тук бе?!?!!” Спомняте ли си вълкът на който му падаше ченето и очите му ставаха като понички.... е горе долу така изглеждах и аз. Оказа се колега от консерфаторията, който имал къща в града. Отиде да си вземе колата и да ни метне до горе. Докато чакахме, спрq и още една кола, която ни предложи да ни закара, ама вече бяхме гъзари чакахме си осигурен транспорт. Стигнахме до манастира, покрай реката опнахме палатки и заспахме. Втори от пет денa приключи.


Част първа
Част трета
Част четвърта